Не помня кой беше казал, че щастието не е гара, до която стигаме, а начин на пътуване. Винаги съм мислела, че няма да го забравя. А днес съвсем неочаквано осъзнах, че често не мисля как точно пътувам. Погълната от работа малките неща, които преди ме правиха щастлива, са станали незабележими. Или просто аз съм се променила...
Благодаря ти миличко, че си до мен...Винаги!

Усмихва ми се утрото с лъчите златни.
Потъвам в ласки и се раждам.
Дихание на обич във душата ми
запява с пролетният нежен вятър.
Превръща ме във цвете разцъфтяло
и в птичето, от юг наскоро долетяло.
Във погледа ми свива своето гнездо...
зараснало е пречупеното ми крило.
Политам с радост над дъга от нежност,
която води ме със стъпките в тангото.
Любов танцувам в синята безбрежност,
която ме рисува с обич във сърцето.
Желаното танго сега е във очите ми
с целувките от устните, рисували по мен.
Танго за влюбени запяла е душата ми.
А утрото усмихва се за мен...